На 18 февруари 2019 г. в Големия салон на БАН се проведе тържественото връчване на наградите на Фонд „Академик Владимир Георгиев” за 2018 г. Събитието се организира от Института за български език към БАН и Националния дарителски фонд „13 века България”. Тези награди са учредени в изпълнение на завещанието на акад. Вл. Георгиев и се присъждат на индивидуални или колективни трудове, издадени през последните три години и представляващи значителен и оригинален принос в дадена област на езикознанието. Статутът на Фонда е възобновен през 2013 г., а ръководният съвет е в състав акад. Михаил Виденов, чл.-кор. проф. д. ф. н. Емилия Пернишка, чл.-кор. проф. д. ф. н. Мария Попова, проф. д. ф. н. Анна Чолева-Димитрова, проф. д-р Светла Коева, проф. д-р Сия Колковска и доц. д-р Христина Дейкова. Председател на ръководния съвет е проф. С. Коева. В конкурса за наградите за 2018 г. участваха пет индивидуални труда на учени от СУ „Св. Кл. Охридски”, Пловдивския университет „Паисий Хилендарски” и Шуменския университет „Епископ Константин Преславски”.
С първа награда за най-добър труд по езикознание бе награден проф. Валентин Гешев от СУ „Св. Кл. Охридски” за научния му труд „Следистория на българския език: български език на Балканите, спомени за българското минало, противоречиво и динамично настояще”. Това е едно многоаспектно, мащабно и интердисциплинарно проучване, посветено основно на българите на Балканския полуостров и други разположени в съседство с него области, които след Освобождението на България от турско робство остават извън нейните държавни граници. Подробно са изследвани редица български общности, живеещи в географски близките на България държави, тяхната традиционна и съвременна култура, техния бит, фолклор, нрави и обичаи, както и особеностите на местните разновидности на българския език по тези места. Това са български общности, живеещи на територията на днешна Турция, Гърция, Сърбия, Македония, Румъния, Албания, Косово и Молдова. Авторът разглежда езика, културата и националното самосъзнание на тези общности на фона на променящите се исторически условия и национални политики в миналото и днес. На общностите е направена историческа, езиковедска, литературоведска, етнографска, социолингвистична и др. характеристика. Не са подминати и проявите на антибългаризъм, както и борбата на някои наши сънародници зад граница да бъдат признати за национално малцинство в рамките на държавата, в която живеят. От средата на XX век на Балканите единственото място, където местното население официално е признато за българско национално малцинство, са т. нар. Западни покрайнини в Югоизточна Сърбия. Съвсем наскоро бе признато и българско малцинство в Албания.
От научна гледна точка особено важни са тези българи извън България, които са автохтонно население или остатък от автохтонно население по местата, където живеят. Много от тях и до днес пазят своето българско национално самосъзнание и смятат себе си за българи. Любопитно е и това, че автохтонните общности поначало са склонни към по-голям езиков и културен консерватизъм, което води до интересно съчетание и преплитане на специфичната традиционна култура със съвременния начин на живот.
Спецификата на историческия развой е довела до състояние, при което някои общности пазят в по-голяма или в по-малка степен българския език под формата на различни диалекти, българското народно творчество и обичаи, но не и българското национално самосъзнание. Такива общности се наричат „българоезични”. Част от вниманието на автора е посветено и на гагаузите. Те са небългароезични, в миналото са загубили българския език, но не и българското самосъзнание. Като извод се налага фактът, че преобладаващият тип общности извън границите на България са тези със запазено или възраждащо се българско самосъзнание.
[modula id=»5594″]
Последните две глави на книгата са посветени на българския език в рамките на днешна България, на редица важни проблеми и тревожни тенденции, които се наблюдават в него, както и на ролята и мястото на филолозите и на интелигенцията като цяло.
Втора награда получи трудът на проф. Маргарита Младенова от СУ „Св. Кл. Охридски” „Семантика на притежателните глаголи в българския, чешкия и руския език”. Това е едно фундаментално, много подробно направено и изключително ценно съпоставително изследване, посветено на такава важна за структурата на всеки език област, каквато са глаголите за притежание. В началото авторката се спира на особеностите на притежанието като семантична категория, както и на посесивността в славянските езици в съпоставителен план. Споменава се, че изразяването на посесивност в отделните езици става, най-общо казано, с участието на два типа глаголи: глаголи тип имам и глаголи тип съм. Глаголът имам пази устойчивост на исторически засвидетелстваното посесивно значение и в трите езика. В хода на морфологичното развитие на руския език обаче се развива синонимия между средствата за изразяване на притежание. Синонимията е между глагола иметь и посесивна у-конструкция с глагола быть. Напр. руското у меня есть е равно по значение на българското аз имам.
Своя подробен анализ авторката започва с проучване на глаголите за притежание, засвидетелствани в най-старите славянски текстове. Тя се спира на старобългарското, на прачешкото и на древноруското състояние. Подчертава се, че съпоставянето на данните от най-ранния период на отделните славянски езици е доста сложно поради факта на тяхната голяма близост тогава и поради липса на достатъчно данни за специфичните особености на говоримата реч в отделните славянски области от най-ранната писмена епоха. За изследване на старобългарското състояние е използван материал от Супрасълския сборник. Това е обемист паметник от 285 листа, датиран към средата на X век и отразяващ най-ранната книжовна традиция в българските земи. Възникнал е в Североизточна България и е написан на кирилица.
За този най-ранен период от самостоятелното развитие на чешкия език няма запазени текстове. Единственият паметник, чието възникване се свързва със западнославянските земи, са т. нар. Киевски глаголически листове. Те са в пряка връзка с моравската мисия на Кирил и Методий и отразяват западнославянски езикови черти.
За древноруското състояние авторката се е ориентирала към едни интересни грамоти върху брезова кора, т. нар. Берестяные грамоты древней Руси. Това са писма и записи с делови характер, писани върху брезова кора и възникнали най-вероятно през XI-XII век в района на Великий Новгород и неговите околности. Такива грамоти са открити и в други древноруски градове като Смоленск, Псков, Твер, Витебск и др.
За най-ранния период от развоя на книжнината се налага изводът, че като цяло има количествен превес на българския лексикален материал, което е обяснимо с оглед на факта, че България дава писменост на останалите славянски народи. В чешките и руските източници обаче се появяват глаголи, които ги няма в българския Супрасълски сборник, т. е. не всички глаголи се срещат в трите разглеждани текста. Появяват се специализирани синоними на основните глаголи за притежание.
В следващите глави на книгата авторката изследва семантичното поле на притежанието в трите езика с текстове от XIV и XVII век. Изводът е, че глаголите за притежание спадат към консервативната част от лексикалния състав на езика, за което свидетелства относително бавното темпо на промените. Все пак се наблюдава постепенно отпадане на някои архаизми.
Доста подробен анализ е направен на съвременното състояние на глаголите за притежание в трите езика. Авторката избира следните текстове: романа „Тютюн” на Димитър Димов за българския език, „Приключенията на добрия войник Швейк” от Ярослав Хашек за чешкия език и романа „Майстора и Маргарита” от Михаил Булгаков за руския. Функционирането на глаголите за притежание в трите текста е разгледано със завидна прецизност. Засегнати са въпросите за ядрото и за разширеното ядро на посесивното семантично поле, за глаголите, които се намират в непосредствена близост до това ядро или са отдалечени от него, за генеалогично-семантичната структура на посесивните глаголи в тези литературни произведения, за експресивните употреби на някои глаголи и др. Изводът е, че в индивидуалното развитие на българския, руския и чешкия език възникват паралелно синонимни специализирани средства за изразяване на притежание, като във всеки език тези специализирани синонимни средства имат близък еквивалент в другите езици.
Много интересна е последната глава, в която се разглеждат непритежателните значения на глаголите от семантичното поле на притежанието. На първо място това е значението съществувам. То може да се изрази с глагола имам. Тази употреба днес се среща доста често и е характерна в най-голяма степен за българския език. Ето няколко примера. На площада има кино; Има поверие, че в тази гора са живели самодиви; До хижата има вода; Всичко си има граници; Винаги ще има хора, които ценят духовното повече от материалното и др. Руски ‒ У хозяина имеются запасы; Эти товары имеются в продаже; Имеются новые сведения (о чем-либо); При кухне имеется особое помещение для домашней работницы и др.
Книгата завършва с подробен показалец на анализираните глаголи и изрази. Тя представлява значим научен принос в съпоставителното славянско езикознание, защото ясно ни показва общото и национално специфичното при изразяването на притежание в трите славянски езика, като общото тръгва от старобългарския език, а специфичното е резултат от самостоятелното индивидуално развитие на всеки един от тези три съвременни славянски езика.
гл. ас. д-р Кристияна Симеонова
ръководител на Секция “Българска терминология и терминография”,
Институт за български език към БАН