АКАД. ДМИТРИЙ ЛИХАЧОВ. РУСКАТА КУЛТУРА. ПРЕВОД ОТ РУСКИ МАРИЯ ПЕТКОВА. СОФИЯ: «ИЗТОК-ЗАПАД», 2018. – 478 С.
Р.В. Лесневска
e-mail: rlesnevska@gmail.com
Анотация: В рецензията се разглежда новоиздадената книга «Руската култура» на акад. Д.С. Лихачов в превод на български език. Коментират се очерците, представени в книгата, които са тясно свързани с проблемите на нравствеността, морала и духовността. Анализира се концепцията на Лихачов за културата като системна цялост, исторически развиваща се въз основата на определени закономерности.
Ключови думи: руска култура, култура, съвест, език, история, наука, изкуство, краезнание, интелигенция, духовност
ACAD. DMITRY LIKHACHEV. RUSSIAN CULTURE. TRANSLATION FROM RUSSIAN MARIA PETKOVA. SOFIA: «EAST-WEST», 2018. – 478 P.
R.V. Lesnevska
e-mail: rlesnevska@gmail.com
Abstract: The review is devoted to the recently published book «Russian culture» of D.S. Likhachov in Bulgarian translation. We comment the essays presented in the book, which are closely related to issues of morality and spirituality. The concept of the culture as a systemic whole of Likhachev, historically evolving on the basis of certain regularities, is analyzed.
Keywords: Russian culture, culture, conscience, language, history, science, art, local history, intelligentsia, spirituality
В България беше публикувана книгата «Руската култура» на руския учен – литературовед, филолог, културолог, виден общественик, академик на Руската академия на науките Дмитрий Сергеевич Лихачов. Преводът на книгата на български език е осъществен по изданието «Д.С. Лихачев. Русская культура. Санкт-Петербург: Искусство-СПБ, 2007» с поддръжката на наследницата на Д.С. Лихачев Вера Сергеевна Зилитинкевич. Първото руско издание на книгата представлява сборник от очерци, който е съставен след смъртта на акад. Д.С. Лихачов – «Д.С. Лихачев. Русская культура. Москва: Искусство, 2000». Книгата «Руската култура» се състои от преиздадени негови статии, а също така и от непубликувани по-рано материали на академика. В него се съдържат 26 очерци, допълнени с богати илюстрации, както и неговото интервю от 12.02.1999 г. за творчеството на А.С. Пушкин. Преводът е направен от Мария Петкова, председател на Съюза на преводачите в България в периода от 2003 до 2010 г., редактор на книгата е известният български преводач Марта Владова.
Появяването на български превод на труда на Лихачов предизвика широк обществен отзвук. В България академикът е идвал нееднократно на конференции и симпозиуми, той има голям принос в областта на старобългарската литература, делото на Кирил и Методий, старобългарския език и култура, добре е известен на цялата българска общественост.
Д.С. Лихачов е автор на собствена, мащабна теория на културата. Според Лихачов основа на националното развитие на науката е културата, която включва писмения език, архитектурата, живописта и музиката. Академикът разглежда културата, историята, нравствеността, духовността, екологията и природата в тясна взаимовръзка.
Книгата започва с очерка «Културата и съвестта», който може да се счита за увод в представената концепция за руската култура. Първият очерк илюстрира главните особености на стила и езика на Лихачов: ясен, достъпен език, достигащ до широката публика, тълкуване на основни етични понятия, противопоставяйки положителните и отрицателните морални качества на човека: от една страна съвест, безкористие, вътрешна свобода и хармоничност на човека, от друга – корист, егоизъм, дисхармоничен, поробен от външните сили човек. Авторът коментира и доказва връзката между културата и съвестта. Моралните ценности и норми са в пряка зависимост от степента на културното развитие на обществото. Затова културата и съвестта са нужни една на друга; културата спомага за разширяването и обогатяването на «пространството на съвестта».
В следващите очерци авторът излага концепцията за единна цялостна култура. Културата е «органично цялостно явление .. своеобразна среда, в която съществуват общи за различните аспекти на културата тенденции, закони, взаимопривличания, взаимоотблъсквания»[1]. Културата обединява светините на народа, светините на нацията: «Културата е силна с традициите, с паметта за миналото» [2].
Според автора езикът е една от основните прояви на културата, той дава начало на света. Неговото богатство има огромно значение за народа, тъй като то определя възможностите на «културното осъзнаване» на света[3]. Рукият език и култура са характеризирани като необикновено богати, благодарение на многообразието и съприкосновението му с други народи върху огромната руска територия и наличието на църковнославянски език[4]. Руският език е хранилище на духовна култура. Обединяващото начало на руската национална култура, нейният фундамент, са гениите Пушкин, Лермонтов, Державин, Толстой, Глинка, Мусоргски и др. и техните гениални произведения. Руската култура се гради върху руските философски традиции.
От темата за древноруската култура и език Лихачов преминава към актуалната тема за езика на съвременния научен труд в очерка «За устния и писмения език, за стария и новия» (с.387 – 402), утвърждавайки, че «добрият език» на научния труд се характеризира с яснота, лекота, краткост и без думи-паразити.
Руската култура се формира от противопоставянето между Юга и Севера, а не между Изтока и Запада. Авторът подчертава, че «От юг, от Византия и България, в Рус идва духовната европейска култура, а от север другата езическа дружинно-княжеска военна култура на Скандинавия» [5]. Азиатското начало в руската култура е определено като незначително, чисто «картографско». Руската земя се определя като «Скандославия», а не като «Евразия». Според Лихачов двата потока на руската култура представляват среща на две колосално различни култури – на Византия и Скандинавия. Историята на руската култура започва с покръстването на Древна Рус. Културата на древна Рус се отличава с единство, склонност към духовно съвършенство (висока духовност) и толерантност в националните отношения, имащи «многонационален характер» [6]. «Руската културосфера представя велика култура, велика страна и велик народ» [7]. Руската култура се гради на трите основи на европейската култура, които по определението на Лихачов, са личностност, универсализъм и свобода: «Руската култура винаги е била по своя характер европейска култура и е носила в себе си трите отличителни особености, свързани с християнството: личностно начало, възприемчивост към другите култури (универсализъм) и стремеж към свобода» [8].
В културологията Лихачов въвежда понятието «екология на културата». В очерка «Екология на културата» (с.102 – 114) авторът разглежда културата и екологията на природата като едно цяло, изтъквайки, че екологична катастрофа в културата е обедняването на езика. В книгата специално внимание е отделено на съдбата на руската провинция и «великите малки градове». Като разкрива концепцията за екология на културата, авторът разсъждава върху важната роля на краезнанието за съхранението на историческите свидетелства, ландшафтните пейзажи, архитектурните ансамбли – символи на непреходния хуманизъм. Включените в тази част от книгата очерци са предназначени да разкрият всички аспекти на новото понятие екология на културата, а също така да аргументират и докажат дълбоката връзка между етичното и естетическото начало на живота.
В очерка «Краезнанието като наука и като дейност» (с.173 – 188) се обсъжда проблемът за съхранението на околната среда. Краезнанието се разглежда като комплексна наука, която съчетава природознанието, историята и изкуствознанието. Жизнеутвърждаващите постулати на Лихачов могат да се трактуват като консервативни и архаични, но всъщност те разкриват една класическа аргументирана гледна точка, според която паметниците на културата възпитават, автентичният камък е по-скъп от всяка декоративна украса, загубата на паметниците е невъзпълнима. Авторът подчертава: «Нужни са закони за запазването на паметниците на културата» [9].
Акад. Д.С. Лихачов
Паметник на акад. Д.С. Лихачов в София
В следващите няколко очерка, посветени на градостроителството, архитектурата и изобразителното изкуство, се подчертава непреходният характер на изкуството. Авторът изследва знакови «паметници на културата» чрез знакови произведения на литературата, изкуството, архитектурата, градоустройството с цел да определи основните качества, които характеризират една култура, един народ, да ги съпостави с други култури, да проведе смислови връзки между тях, да определи културното наследство, да го оцени като универсално за целия свят. Авторът твърди – Изкуството не познава стареене! – и призовава – Културата трябва да се пази [10].
В очерка «Градостроителните завети на Петър Велики» (с.189 – 198) Лихачов описва градостроителната практика на Петър Велики при осъществяването на замисъла за града Санкт-Петербург и определя неговите непреходни качества. Авторът апелира: «Да спазваме заветите на Петър Велики!»[11]
В очерка «Бележки за архитектурата» (с.199 – 212) е представена критика на модернистката архитектура на XX век на обезличаването на архитектурата и липсата на неин език в съвремието. Авторът споделя «навременни» мисли, свързани с нововъведенията на епохата на модернизма. Лихачов критично разобличава модернистката архитектура, като описва отсъствието на значимост, нарича я подтискаща, еднообразна, изморителна, пренабрегваща детайлите. С прости примери авторът блестящо рамкира «неразбирането» и отчуждението между твореца и потребителя, посочва градостроителната и архитектурната криза, които настъпват след широкото прилагане на постулатите на модернизма. Бранейки позицията на минувача при досега му с изкуството на архитектурата, критично е осъдено проектирането на средата от птичи или «хеликоптерен» поглед. И така, в този очерк се изтъкват сериозните проблеми на архитектурата на модернизма – отсъствие на «собствен език на архитектурата», отричане на индивидуалността, липса на «емоционална изразителност» на сградите, които са еднакви кибритени кутийки или небостъргачи без значимост, изместване на другите видове изкуства от дизайна. Подчертаваме, че много от тези проблеми са валидни и актуални и в наше време, тъй като авторът описва чрез своите критични мисли дехуманизацията на съвременното общество. Актуални са думите на академика, който очертава като основна задача на съвременния живот – «да съчетава развитието на техниката с хуманизма»[12]. Според Лихачов най-ценното е чувството за ансамбъл, изкуството на архитектурата е изкуството на тежестта.
В очерка «Непрофесионално за изкуството» (с. 287-315) изкуството се сравнява с кръст, разпръскващ и разместващ света. Според Лихачов великите произведения са в граничните зони на стиловете – в литературата А. Пушкин, М. Лермонтов, в архитектурата – А. Риналди, в живописта – К. Брюлов. Авторът изтъква парадокса, че произведенията на изкуството съществуват извън времето, но историческият подход ги прави вечни. Всички изкуства са едно изкуство. Всички науки са една наука – напр., всеталантливите М. Ломоносов, Леонардо да Винчи. Подчертана е всеобхватността на народното изкуство – обичаи, обреди, фолклор. Прогресът в изкуството се дължи на появата на различни начини на възприемане на действителността – така френският класицизъм съществува редом с барока в една страна и по едно и също време. С романтизма индивидуалното начало постепенно се увеличава. Късният барок преминава в рококо, с който природата навлиза в изкуството с орнаменти и пасторални сюжети, в частност в градинско-парковото изкуство. Откроява се характерното за Лихачов диалектическо противопоставяне на положителното и отрицателното начала – наред с всички «вкусове» в XIX – XX век се появява безвкусицата като съпротива на вкуса. Авторът удачно сравнява безвкусицата с хаос и я определя като антиизкуство. По това време се появява критиката и изкуствознанието като защита на изкуството. Авторът предупреждава: «Съвременната масовост изисква постоянен контрол» [13].
Актуални за нашето време са разсъжденията на Лихачов за недостига на култура, за агресивната бездуховност, за полузнайковството като най-опасната социална болест. За академика интелигенцията е нравствена категория, културният човек се отличава с нравственост, с уважително отношение към околните, деликатно държание и липса на агресивност. В очерка «Руската интелигенция» (с. 115 – 144) Лихачов с остри думи и хумор разобличава агресивния полузнайко и полуинтелигента, характерната за тях стадна психология, склонност към вождизъм, категоричност, грубост, суетност. На агресивния многознайко му се струва, че знае всичко, оттук нарастват командно-административните методи и грубостта в управлението[14]. Авторът предупреждава, че огънчето на интелигентността трябва да се поддържа, че на агресивността трябва да се противопостави истинската култура. Според академика начин за борба с нарастващата агресивност е спокойното противопоставяне на духовността и културата [15] .
В очерка «За науката и ненауката» (с.351–365) са изложени актуални за днешното време мисли за разликата между науката и псевдонауката, за причините за появяването на «ненауката» и техните предпоставки. Пагубни за науката са вторичността (концептуални трудове, основани на материали, придобити от предшественици), суетността на изследователите «да кажат своята дума», следвайки модата и господстващите идеи в науката, модерната сега «комплексност» – «новата играчка в ръцете на учените»[16] , наукообразността (престижни, обемни публикации по шаблони), плагиатството, «полузнайковството». «Квалификаторите» в науката, които съдят, кой е прав, и кой е крив в науката са ужасно явление, а най-опасни са «полуобразованите хора», които «знаят всичко». Основна мисъл на Лихачов е, че науката, както и изкуството, създават «възможност на връзка на всички, на цялото човечество» [17].
Запомнят се сентенциите на Д.С. Лихачев: «Нравственият живот на човека се нуждае от памет за миналото» [18]; «Най-значимото време е сегашното (а не бъдещето)»[19];«Човекът трябва да е грижовен»[20].
На последната страница на книгата «Руската култура» е поместено едно изказване на Лихачов за България с неговия подпис, както и снимка на паметника му в София.
Публикуваното изказване на руския академик е ценно за всеки българин: «Плътта на българската държава създаде Аспарух, нейния дух – Кирил и Методий. И чуждите завоеватели не можаха да победят тази държава на духа, защото в защита на българския народ в плътен строй стояха езикът, писмеността, литературата.»
Паметникът на акад. Д.С. Лихачов е издигнат в София на бул. «Дмитрий Лихачов» и е открит тържествено на 30 ноември 2016 г. Автори са архитектът Венцеслав Ючколовски и кулпторът Станислав Корчев.
Появяването на българското издание на «Руската култура» на Д.С. Лихачов е голямо събитие за нашата общественост. Мъдрите послания на тази книга ни вдъхновяват за по-добър и по-достоен живот.
[1] Акад. Д. Лихачов. Руската култура. София: «Изток-Запад, 2018. – С. 12.
[2] Пак там: С. 37.
[3] Пак там: С. 18.
[4] Там. – С.7.
[5] Акад. Д. Лихачов. Руската култура. София, 2018. – С. 21.
[6] Пак там – С. 39.
[7] Пак там. – С.20.
[8] Там. – С.7.
[9] Акад. Д. Лихачов. Руската култура. София, 2018. – С. 170.
[10] Пак там. – С. 235
[11] Пак там. – С. 197.
[12] Там. – С. 223.
[13] Руската култура. 2018, – С. 300.
[14] Пак там. – С. 135 – 136.
[15] Там. – С. 141.
[16] Там. – С. 355.
[17] Руската култура. 2018, – С. 312.
[18] Пак там. – С. 367.
[19] Пак там. – С. 379.
[20] Пак там. – С. 317.
Лесневска Р.В. Акад. Дмитрий Лихачов. Руската култура. Превод от руски Мария Петкова. София: «ИЗТОК-ЗАПАД», 2018. – 478 С. / Р.В. Лесневска //Русистика без граници. – 2018. — №1. – С. 113-118.